Северозападна България: Оранжеви залези с автентичен привкус

Северозапдана България е черната овца на страната ни, славейки се с лоша инфраструктура и изоставени села. И май до тук свършва представата ни за региона. Истина е, че има много овце и производните им: кисело мляко, сирене, извара...Истина е обаче и, че регионът предлага поредица от други природни блага, които очакват дегустаторите си. Прекрасни вина, исторически и културни забележителности, гостоприемни и добронамерени жители, уникални условия за алтернативен туризъм и забележителна, девствена природа.

Една от нашите групи се впусна в приключение и прекара един неповторим дълъг уикенд с тийм-билдинг елементи, опитвайки от локалните специалитети, вина, природа и човещина. Тук като че ли хората са добри по рождение. Душата на региона е чиста и възвишена. Тук се диша с пълни гърди.

 

Стартирахме с посещение на историческия музей във Враца, който въпреки липсата на по голяма част от Рогозенското съкровище ни предложи прекрасно изживяване с първия по рода си хартиен музей, колекцията от исторически часовници, картини и скъпоценни камъни. След дозата традиция задоволихме физическите си потребности с вкусна локална врачанска топеница и врачански мискет в комплекса Чайка, под сенките на вековен дъб и до едно прекрасно малко езеро.

Отправихме се към Обичковци, където собстевениците ни заобичаха, а и ние тях. Дегустирахме домашно направени сладка, ликьори, абсент и се насладихме на уюта на глинената къща, в която собствениците вече четвърта година се наслаждават на естествеността на съществуването си. Без излишна суетня и в пълен мир със себе си и природата, далеч от социалната матрица, но запазили напълно своята автентичност и усет за красивото. От тяхното труднодостъпно и сгушено местенце се насладихме на феномена Белоградчишки скали и необятния простор, който някъде в далечината свършваше при сръбската политическа граница.

Поехме към Стакевци. Заредени с позитивни емоции и пълни с безвремие. Неподозирайки къде ни води следващият път. А той просто свърши в Стакевци. И безвремието се сля с природата. Стакевци е неповторимо място. Дълго, почти колкото Смолян, автентично и пълно с енергия. Нашите домакини Боби и Стела се бяха отдали напълно на това безвремие. Реставрирайки няколко къщи в селото, с амбиции за още възстановителни проекти, без никакви модерни средства за комуникация, те бяха спечелили вече симпатиите на стотици, сред които и тези на нашата група. Почувствахме се като у дома си, на гости на баба на село. До реката, в плевнята, вдишвайки чиста доза безвремие дегустирахме домашна ракия и прясна пастърва на грил. Отдадохме се на природата и тя ни пое с любов в пазвата си. Уютно е на село. Истинско е...

На следващия ден се събудихме с нова енергия и след като погалихме кончетата на Боби, поехеме с инхалирания дъх на мащерка към следващата дестинация в региона. Избата Боровица ни посрещна без фанфари. Оги, човек с алтернативно мислене, посветил живота си на виното, ни разходи из историята на винопроизводството, разказа ни за собствената си визия по отношение на виноправенето и ни предложи едни от най-прекрасните безсулфитни,  оранжеви и нестандартни вина които бяхме опитвали. Без да ги представя подробно. Те просто говореха сами. Боровица е едно от съкровищниците в българския винен свят. Автентична, без излишни емоции. Рожба на връзката между философия, природа и индивидуализъм. Важен за тероара е не само климатът, но и човекът зад чепките грозде. Виното е логичната производна на тази връзка. А Оги просто е себе си. И това напълно се отразява в стила на виното му. Истински пример за уникален тероар.

Поехме към Чипровци, където отново бяхме посрещнати като стари, ценени гости. Къща Торлаците и собственикът Илия ни предложиха един неповтроим ден, човечност и позитивни емоции. Насладихме се заедно на традицията с домашно приготвени специалитети, локални сирена и домашно вино и ракия, с напълно оправданата претенция за природосъобразно производтсво. Беше вкусно: и физиологически и емоционално. Прегърнати от великолепието на чипровските килими се насладихме на спонтаннито среднощно хоро и се унесохме в балкански сънища.

Последният ден посветихме на вярата в доброто у хората. Поехме си дъх на тамян и смирение в Чипровския и Лопушански манастир. Северозападна България ни показа човечността по най-добрия начин. Без излишни фанфари. Хората от района са себе си и ценят другия. И природата наоколо. Това е простата формула за житие. Нито повече, нито по малко. “Всичко е много просто”, не спираше да повтаря Оги. Няма тайни. Само трябва да се посветим на това да бъдем хора. И си казахме отново “Наздраве” в Берковица. Близо до най-старата, все още действаща часовникова кула в България. Не е ли парадокс това в район, където реалното време е спряло? Тиктака само вътрешния часовник на хората. А той е най-верният индикатор за истинност.

За нас

Divine Routes са Ники и Ирина. 15 години по-късно след завършване на гимназията. Симбиоза от различни опити и изживявания. Общ усет за България. Без план. Спонтанно. Просто от любов към себе си, хората и природата.

Абонирай се за новини

Блог

Следвайте ни

За повече информация може да се свържете с нас и чрез социалните мрежи. Ще правим всичко възможно да ви държим в течение на всичко случващо се с и около нас!